Мария Аргирова

Поне в едно отношение, хората коренно се различават от останалите живи същества на планетата. Ние имаме способността  да си представяме, защото притежаваме  неограничената сила на въображението. Разчупването на стереотипите несъмнено води до онази зона на дискомфорт, в която се раждат извънредните и стойностни неща. Само в тази зона можем да се докоснем до пълноценното съществуване, но преди това трябва да си отговорим на няколко въпроса като например- кое място бихте избрали, ако можехте да живеете на всяка точка на планетата ? Щяхте ли да  живеете в това полукълбо, в което живеете в момента? Как бихте определи на колко години сте, ако не знаехте и няма кой да ви каже ? Истината е , че ще приемете себе си и света според вашето въображение и виждания. 

           В живописта можем да наблюдаваме две основни състояния на въображението – липса на такова, когато  виждаме пейзаж с кокичета  и възприемаме просто кокичета (без да критикуваме растенията и цветята) или безкрайно въображение , което търси скрити послания във видимото за очите.  Живописта на Свилен Стефанов ме постави обаче в едно трето състояние, в което разумът търси причината, а въображението единствено следва многоточието на скритата и загадъчна символика в картините. Мисля, че това състояние може да бъде провокирано единствено и само от една интелектуална  живопис. Защото Тя е трудна.Недостъпна. Защото Тя не ласкае публиката.

          Ако наблюдавате картините от цикъла „ Романтиците обичат концептуализма” не очаквайте да изпитате удоволствие. Защото  самоубиецът във „Великата красота и последният от пърформансите” ще ви подейства като снаряд, а сетивата ще се изострят при видимия заговор на извънземните в „ Пришълци изучават българското изкуство”.  Наслада несъмнено обаче ще изпитате в екстравагантния подход на художника при избора на цветовете от палитрата на графитено черно и пастелно лилаво или на розово жълтите нюанси, както и в диагоналната перспектива и владеенето на светлината в „ Последното сбогуване с концептуализма” и „Тъга по изгубената модерност”.

       Разглеждайки изложбата, вниманието ми беше привлечено от човека в лодката в „ И им кажете , че аз имах прекрасен живот”и мултипликацията  на случването  в няколко времеви  пространства .  Като контрапункт на текста , виждаме романтичното пътешествие на лодкаря във времето и интуитивно усещаме известна тъга, пречистена  тъга, която водата отнася със себе си някъде, в някое от всичките измерения на тази картина. Този прочит дори би породил в по-наблюдателния зрител алюзия за „разказ в разказа” (литературен композиционен похват) , в който художникът  „разказва” , като страничен наблюдател на сюжетната история, и едновременно с това преплита своя разказ с разказва на човека в лодката. Сложно, нали ?  Чудя се… дали този превод на текста е целенасочено и съзнателно решение на художника ?!

     Определено можем да кажем, че Свилен Стефанов е художник с интелектуална сила.  Тук обаче аз виждам и известен социален риск – културата на тази живопис е по-висша от общата култура на публиката, която консумира модерно изкуство  в България. Този факт  ограничава социалната среда, в частност публиката,  до един много тесен кръг от образовани и богати хора, които трябва да се съгласят с дефиницията, че истинското съвременно изкуство  ще ги притисне до стената , на ръба на комфорта, и ще попита многозначително и концептуално :  „ Ти знаеш ли, че розовото небе е пределът ?...”